Не бях ходила от дете, а и тогава не бях запазила спомен за града освен Царевец и бой със зелени джанки.
Този път, вече си държах очите отворени и краката мокри... Пътуване с нощния влак, разговор с един бездомник, куче с клепнали уши и будуване. А после час и половина в студа, докато не намерим центъра на Търново, защото в 6 часа няма кой да те упъти, а табели липсват.
Самото Търново, след като си се стоплил и наспал, изглежда почти приветливо.
Твърде туристическо на места, разбира се, зарибяващи търговци на чаршията и един стогодишен стан, който нямаше как да задигна - собственичката гледаше, ли гледаше:)))
И ето, дойдох си на думата - Царевеееец. Толкова се вълнувах като тръгнах към първата порта - величествено ми беше. Като една истинска фенка на Фани Попова Мутафова, нямаше как да не си припомня някоя и друга сцена от "Солунския чудотворец". Съдейки по надписите, крепостта е била построена в периода на 70-те години на миналия век. Ох, и това си личеше. Също като Самуиловата крепост в Охрид (но там беше по-зле), тук поне сякаш са запазили стария камънак. Църква със соц стенописи - много впечатляващо. И ужасно разочарование - никакви сведения по табелките, освен най-дългото писание EVER - "В северозападната част на крепостта имало построени множество обществени и култови сгради." Е, мерси за подробната информация. Пълно разочарование. Без екскурзовод няма как да минеш.
Който се жалва, че София не е почистена, да иде в Търново.
А иначе - не си представям изобщо какъв живот е бил през зимата в тези каменни зидове - такъв студ - направо ти изцежда топлината от костите и ти духа смразавящо във врата.
Краят на приключението беше амбициозен стоп до София. Амбициозен, защото бяхме 4-ма човека, а който е стопирал или качвал стопаджии знае, че това е абсурдна бройка.
Е, на 10-тата минута ни спряха - една руса самодива, с еклектичен мозък и разбъркано слово. Забавно беше, малко пияни вишни и масонски разговори.
Няма коментари:
Публикуване на коментар