South Park

Неделна мързелива разходка. Сладки гледки - като например 5 мутри с черни очила и кожени якета, един от които държи розово балонче - зайче.
И задължителните колички и лапета. Трудно ми е да повярвам в демографския срив, честно.
Малко снимки тук

****

Страх ме е...
Болезненост - тъпа и постоянна, стои си свита в стомаха ми. Навън заваляха дъждовни капки и листенца от цъфналите сливови дръвчета в задния двор. Вятърът се опитва да откърти металните прозорци до мен и да ги стовари върху ми. Би бил толкова интересен завършек на този ден. Представям си как като огромна ножица двукрилият прозорец се разтваря над главата ми. И над празното място вятърът - изнасилвач влита с дъжда и белите цветове. Като оплождането на Даная от Зевс, но без златото.

****

Преходите стават толкова бързо и неусетно. Някаква нереалност се просмуква във фината тъкан на същността ми. Все по-трудно ми е да остана материална. Тялото ми постоянно ми напомня, че съм, процесите текат както винаги, следвайки някакъв си техен график. Аз обаче, изоставам, вървя назад и се свивам в детската си психика, където всичко, което си помисля, се сбъдва - задължително. Като някаква ранна форма на деменция - търча неистово към началото и чистотата на tabula rasa - дълбаейки с нокти написаното върху мозъчните ми гънки, опит да премахна опита. Под ноктите ми остава кръв, а върху раната с огромни букви се изписва ново изречение. "Трябва да станеш реалист".