събота, април 19, 2008

И Лазар излезе от пещерата....

... погледна небето, което го заслепи с белотата си, и си помисли "Това ли е раят?". Не си спомняше нищо - нито къде е, нито какво се беше случило. Имаше усещане за поглъщащата тишина, когато смехът беше спрял, а сърцето му беше отброило последния си удар. И за страха - от осъзнаването, че не може да поеме дъх, не може да чуе свистене на въздуха през ноздрите си, че вижда края на нишката на последната си мисъл.
И после - нищо. Черно, тихо, празно (а може би пълно с черно) НИЩО. И самота, и безкрайна тъга.

А сега? Каква е тази светлина, човешки гласове, лек, прохладен вятър. И бавно размърдваща се като каквида мисъл в черепа му?

Ужас обхвана Лазар. Неистово потърси в тялото си любовта, радостта и опиянението от красивия божи свят. Но там не откри нищо. Защото тялото му беше живо, но огънят на душата му беше изгаснал завинаги. И беше обречен да броди - по-скоро мъртъв, отколкото жив по този свят, който с цялата си божествена красота щеше да крещи и кънти в изпразненто му тяло, като в камбана - куха и безмълвна - завинаги изоставена от любовта и Бог.

Няма коментари: