Орнитоложките завладяват Витоша

Вчера с Гуг хванахме последното предиобедно слънце и тръгнахме към Витоша, за да маркираме площадка за пролетното наблюдение на птиците.
Едно предварително уточнение за моите представи за "наблюдение на птици на площадка": слънчева полянка с трева почти до колене, кръг с диаметър 5 метра, колкото да се разположа върху шалтето и да остане място за второ, биричка, сандвичи и излежаване, а да и... "Я, мина птичка. - Видя ли я каква е? - Миии, кафява. - Ок, записвам, 1 кафява."

Истината се оказа далеч по-страшна. Още по телефона Гуг попита: "Имаш ли бинокъл?
Ж: Не, но си нося очилата.
Г: Но поне можеш да определяш разстояние на око или по слух, нали!!!
Ж: Всъщност, май не:(
Г: Леле, и аз. Какво ще правим?

Вече се бяхме качили на лифта, когато Гуг бавно и предпазливо ме въведе в истинското състояние на нещата. Хахах, просто нямаше мърдане, когато се носиш на не-знам-колко-метра над земята.
"Е, тя площадката... е километър по 2. -Хлъц. - Но поне са ни дали равно място. -!!! - Е, не съвсем - има и скали... -!!!!!!! - Освен това на всеки двеста метра ще трябва да спираме и броим... - Колко са двеста метра?!? - И аз това се чудя. Освен товаааа ще трябва и да определяме какви са птиците. - Ахаааа? - По начина, по който пеят! - !!!(ококорено човече, вързано за лифт)".

След първата междинка на лифта, вече цялата романтика относно маркирането на "площадчицата" се свеждаше до представата ми за тучна зелена тревица, слънчице и мааалко скалички тук-таме. Но тези фантазии бяха грубо прекъснати от внезапното скриване на слънцето в някакъв облак, чийто край не виждах, под краката ни почнаха да се появяват снежни петна, между които весело ромоляха ручейчета, по бодличките на боровете наоколо заблестяха замръзнали капчици, а студът напълно вледени цялата ми оптимистична нагласа, заклати пръст (не можах да различа от избилите сълзи показалец ли беше, среден ли) и прати малко вятър да посвири в клоните.
"А, не, правим обратен завой, дори няма да слизаме. Каква полянка, какви птици. Те сигурно са замръзнали по клоните!"

Чичкото не ни остави да си направим кръгчето и ни излая като арктически вълк да слизаме. Размърдах вледенени стави и ето ни - в друг климатичен пояс - само за някакви си 20-тина минути (а си носех потник и крем против изгаряне!).

Все пак решихме да предизвикаме лошото време и да пообиколим. За което не съжалявам нито миг (освен може би аз онези пет-шест крачки в мочурището), защото беше вълшебно. Още след първите 10-тина метра чухме някакво птиче, съвсем близо над нас в клоните на едно дърво. Щастливи (аз - че не се налага да локализирам на колко точно метра пее, а Гуг - че го наснима), веднага се захванахме с нелеката задача да го определим какво е. И понеже не намерихме нищо, което да е точно същото ръждивоглаво-бежовотяло-и-топчесто-с- тънка-човка, гордо се похвалихме с откриването на новия вид, кръстихме го "РъждивоГуг" и със съжаление, че нямаме бутилка вино, която да разбием в дървото, потеглихме нататък сред цъфнали кърпикожуси и плахо раззеленяващи се иви.
Красивата разходка, проточила се цеееели 10 минути, бързичко приключи, когато започна да вали лед. Обърнахме "сандалите" към лифта и съпровождани от някаква кукувица (на около 50-60 метра от нас:), се оттеглихме с достойнство.
Г: "Тази кукувица ни се подиграва. Чуй я само ку-ку, та ку-ку!"
Триумфалното ни слизане от Бай Кръстьо (пеша! - горда, горда) се превърна в почти смъртоносно занимание. В тази връзка ето ви игра на ситуации*.
Две орнитоложки си вървели по пътеката надолу. Изведнъж се чуло "Оп, оп, оп" и умрели. Ха да ви видя!
Отговорът е - байкъри, побъркани байкъри. Ако искате да оцелеете, щом чуете "оп, оп, оп" по пътеката, веднага залягайте зад някое по-дебело дърво и се молете на великата сила дървото да издържи удара.
За да избегнем скорошна смърт, объркахме пътеката и поехме по възможно най-неекстремната, която, ураа, ни изведе на Драгалевския манастир. Пак там научихме, че имаме невероятната привилегия да сме жени, че разполагаме с магазин, пък гладни ходим, една нощ ("вие си знаете как") и шаранчето се хваща на въдицата и други важни способи за оцеляване на женския вид.
Само не разбрах какви магазини имаме с Гуг. Като знам как обича мръвката, сигурно нейният е за луканка. Тогава защо ходи гладна... необяснимо:)))) А и за какво служи шаранът и какво точно правиш с него през нощта дори не искам да си представям!

Заливайки се от смях се замъкнахме до Чичовци и си доказахме, че може всичко друго да сме, но гладни няма да стоим и опустошихме няколко подагро-причинителя, обилно поливайки ги с бира. После видяхме новата тактика на контрольорите в градския транспорт и бях свидетел на удивителните способности на Гуг да става невидима и изчезва във въздуха, когато я хванат без билет (а само бях чувала легенди да се разнасят).