Снощи съдът, в който се събирах, се счупи и в мен се разля някакво странно море от мед. Вместо да изтече през пролуките, се разположи в средата на тялото ми и с всяко вдишване във вълните му заблестяваха малки пленени светулки. "Плис, лекувам те...".
Дишам съвсем лекичко, за да не дразня сребърното паяче, загнездило се в гърлото ми.
Опитва се да излезе. Забива нежните си крачета в трахеята ми и ми пречи да дишам. "Внимавай, миличко. Навън ще загинеш. Стой тихичко и не мърдай, за да заспя."
2 коментара:
хубаво... и топличко ми стана.
:) чудно!
а съвсем между другото, как ти се хареса театърът?
Публикуване на коментар