четвъртък, юли 10, 2008

Калейдоскопично



Опитвам се да събера пред визьора идеалната съвкупност шарени стъкълца от изминалите дни, за да стане красива фигура - твърде много ... и така всичко започна с чайките над катедралата във Варна (или с един разговор по пътя, или с мокрите кърпички в някакъв рейс, отгечения арабин, непоносимата жега, или въображаемата миризма на море на 60 км от Варна).

ЧАЙКИТЕ - стотици реещи се бели хартиени птици с блестящи кореми рисуват кръгове над осветената катедрала. Слизаме от колата и с първия дъх на море виждаме тях ... нереално е и същевременно няма нищо по-нормално от това. Напомня ми, че е толкова лесно да разделиш действителността на дебели филии (или тъники палачински, ако предпочитате). Тогава си намазвам една варненска - с лютеница и цаца в 6 сутринта, остатъци от украинско шампанско, спомени за среднощен студ и трепереща Вени, споделени чорапи, кървящо коляно, сладко-солени хора, стъпала от пясъка до асфалта, "лов" на раци, камъчета и стъкълца, джанки край Плевен и ЧАЙКИТЕ.


ОБЛАЦИТЕ - "защо всички облаци са на една линия?" - поне така изглеждат от самолета. Има някои рошоглавци, които се извисяват. Трудно виждах от крилата. ОБЛАК

ВИЕНА 1 - загубени! А, не, както бях писала там не можеш да се загубиш, вместо това открихме случайно къщата на Хундертвасер (отново). Бира на тревата в паркчето до моста с главите. КЪЩА

БРЮКСЕЛ - сестра ми ни посрещна - първото, което ме порази е колко е хубава и как съм забравила какво е да я гушкаш. А, и че я обичам. Безпаметен сън след цял ден пътуване. И последвали дни на разходки, пазаруване, пак разходки, брюкселски сандвичи (със зеле!), изложби... пазара на бълхите, много смях, сънища с бройлери, назидателни разговори, укротяване на опърничавата гайда (дългоочакваното видео - утре), обувки (кифлата в мен загуби всичкото си маково семе от тези намаления), невероятната книжарница за употребявани книги (можеш да прекараш цял ден там - огромно място с изключително достъпни книги) - мечтая си за такава и тук, за да си осмислям неделите понякога, един ден в опити да се загубим (тогава открихме прекрасен парк с лебеди и лакоми патици, както и турския квартал, гостилницата Алтън кьофте, хлебарницата, от която си поръчах "геврек", а момичето се учуди, че и в България му казваме така и огромната църква Аве Мария), откритието, че нощен живот в Брюксел има, както и прилични места за пиене на бяла бира...

ФЕСТИВАЛЪТ - за музиката няма как да разкажа (ще пусна линкове към видео от концертите), но за самия фестивал има и още как. Като много обръгнала на фестивали извън родината (само на Exit 2006 съм била, ама нейсе, ще се пиша специалист), очаквах събитие на европейско ниво - поне това подсказваше организацията на пътуването. Влакове, автобуси до селцето - всичко осигурено. От влака още табели ти показват накъде да тръгнеш - това "накъде" се оказа ограден с метални решетки от двете страни проход - още тогава трябваше да заподозря, че нещо не е наред, но медицинските сестри на кока-кола ме разсеяха и го приех почти естествено. Извозиха ни до селото (като казвам село - такова си беше - ала "пред-нас-са-блеснали-житата, с канал и къщи, пръснати тук-там) и от там по едно асфалтирано пътче, оградено отново с betafence от двете страни, походихме около километър и половина - достатъчно, за да се скъсат обувките на Давид ("нищо, така ще намерим пътя обратно - само ще следваме сините трохи"). Сестра ми през цялото време ме беше предупреждавала, че ще е ужасно, аз обаче с безкрайния си оптимизъм отказвах да повярвам и я обвинявах в черногледство. Позитивната ми настройка се стопи в мига, в който стигнахме до гъмжилото. И друг път съм виждала много хора на едно място, но пък такова нещо ... Усещането, че съм попаднала в стадо бикове се засилваше неимоверно, а когато минахме през пункта и ни закачиха гривните с една метална скоба, направо ми идеше да си подам и ухото, за да ми сложат обозначителна марка и съжалих, че не си нося звънче за врата. Каквито и остатъци от надежда за прекрасно изживяване изчезнаха като видях поляната. Пред очите ми се разкри почти апокалиптична гледка - пиян и дрогиран народ на средна възраст 18 години, риещ в праха, който се беше вдигнал на метър над това, което допреди два дни сигурно е било трева, но сега изглеждаше като еко бунище - еко, защото имаше пръст и мижава зеленина, а бунище, защото никой не си правеше труда да изхвърля боклуците си в определените за това чували. "Къде са намирате вий, бе?". Звукът от двете сцени се смесваше и така и не можах да слушам първата група, заради която бях дошла, от което ме изби на рев (а може да е било, защото ми е влязла някоя цена в окото (5 лева бирата), след около час времето беше така мило да се развали и заваля - първоначално като на шега, но после съвсем се свъси и отказа да спре - категорично. Евала на спонсорите, че дадоха дъждобрани. И тогава дойде калта. Митичната кал, за която само бях чувала и която се оказа задължителен участник във всеки западен фестивал, неприятна личност общо взето, все се опитва да те подхлъзне и да те наклепа до ушите. Примесена с кетчуп, пържени картофи и пролетни ролца, дъждобрани и пвц във всякакви форми, тази кал сякаш оживяваше и ми крещеше - "Фестивал, а - ето ти фестивал!". Много ясно след отказа на дъжда да спре и на калта да се скрие, 3 четвърти от компанията ни реши, че им е дошло до гуша и си тръгнаха след 5 часа титанична битка с лошите условия. Аз останах, защото бях решена на всичко (разбирайте разширени вени, жажда, блъскане и задушаване) да гледам Рейдиохед и Сигур рос. И така, подготвена за поне още 5 часа мъки, се заблъсках плавно, улавяйки различни потоци, образувани от пробивни индивиди, добирайки се до фронтовата линия, където застанах, забих българския флаг и Je ne bougerai pas!

Сигур рос
бяха изключителни - извадиха цял оркестър на сцената, залязващото слънце припяваше на вокалиста и създаде най-красивия декор в розово, музиката разтърси, а "снегът" накрая ми припомни хартиените птици. Беше вълшебно! При преглед на заснетия материал, поствам линка долу като най-добро свидетелство за атмосферата.


След гига на исландците започна голямото блъскане. Бяхме packt Like Sardines in a Crushd Tin Box, а вълнението започна да взима първите си млади жертви. Въпреки надписите "No Crowdsurfing", които ме бяха озадачили отначало, доста девойки посърфираха върху ръцете на предните редици, за да бъдат спасени от гардовете на бариерата и отведени на по-спокойно място. Аз устоявах на вълните с цената на всичко! И тогава се появиха те - точно в 11 и 37 излезе китаристът и удари първите жици, веднага след него се появи Том Йорк и като се почна - два часа духовен оргазъм. Извинявам се за богохулството, но тези хора са богове и като весталка в храма на Том Йорк, мога да му се закълна във вечна любов!
Изпълнението продължи два часа - наводнение от светлина и звук, което ме остави без въздух - удавена, омагьосана, обез-чувствена - къде, що имаше някаква емоция складирана в сандъците ми, беше извадена и изхвърлена на повърхността с пяната от сълзите и душите на мъртвите русалки:)
Тук не пускам най-хубавото видео, но такова просто няма - нищо не може да се сравни с емоцията на живо. За сметка на това втората песен в това видео е любимата ми, така че поздрав за всички, стигнали до тук:)

Винаги е малко тъжно след последния концерт - тълпата се отдръпва като ято лешояди и оставя оглозганите кокали на фестивала след себе си. Подритвайки поредния найлон, се запътвам към изхода, купувам си порция ПК без С и се затътрям към сборния пункт на кравите. Между хората се промъкват колелета и звънят в мрака "Направете място!". Представям си, че са електрически светулки, които дрънкат, вместо да светят. Ниви, пълни с кратки прозвънвания. И после сън на пресекулки - в рейса, на пода на гарата, във влака, ходейки към къщата и сладката болка от пълното щастие...

4 коментара:

Elena каза...

Това е едно четиво, което не мога да погълна наведнъж! Много харесвам как описваш нещата, толкова са живи :) I'll be back (и верно жените във вашата фавилия са много красиви ;)

Elena каза...

фавилия - фамилия...нещо фриволно май приписах :))), или фавн-ъвско, горско, диво...май да :)

denitsa каза...

да. много ми беше приятно да чета. и се смях...на момента с калта, зелените трошици. и си те предсtавях прибираща се и най-щастлива.

Minerva каза...

Еххехехее, да знаете, че имам подъл план да се промъкна към Пловдив тези дни. Надявам се да се видим и изпием по едно мохито под звездите:))))) Прегръщам ви и двете, много ми липсвате:)