Необратимо

Полунощ. В офиса, опит за припомняне на горчивия вкус на работохолизма от преди година. Отключвам вратата в пълен мрак, малко след като съм говорила с Мо, а тя ми е казала "Жи, ти си напълно луда" и това секунди след като се измъкнах от асансьора. По дяволите, заседнах в асансьор - никога не ми се е случвало, явно ще спя тук в тази кутийка метър на 0.7, и няма телефони, нито къде да се опъне човек. Опит за паника? Не се появява, страх от тъмното - пълзи през процепа между двата етажа точно преди да заседне и застане на нивото на очите ми. Скръъъъъъъъъъъъц.
Скриха се във водосточната тръба. Точно след като се изваляха пред мен. От клоните на дървото - отрониха се като капки дъжд. По пътя валят едномесечни котета - точно пред краката ми. "И друг ми каза, че мириша хубаво", а преди това обяснявам колко обичам круши. Влачим крака към петте кьошета, точно след като сме затворили Папагала.
Връщам, връщам още назад - до момента с разговора с Вени между Попа и Любен Каравелов - асоциации за душене с шал и букет от презервативи, а още преди това - застреляни от заря, а Кенан е Калин на български (а калина е всъщност нар - същият този, от който Персефона изяла 6 зърна и се обрекла завинаги да прекарва половината си живот в тъмнина, а как обичам нарове...). Всъщност в началото бе музиката. Ето тази .....