Там, където отиват душите на малките котки

Искам да се събудя.... Сънят обаче ме натиска и задушава. Развива се по всички класически сценарии на кошмара и ми се хили. Видя ли се каква си?!? В действителност ....
...а двамата се разхождат по безкрайно широка и слънчева улица. Няма как да избегна срещата. Случва се. Семпло поздравявам и побягвам. После се обръщам и изстрелвам "Много си красива.", защото точно това мисля.
Идиотка... Как можах така да объркам всичко. И все още да греша. Плъзгам се по тази латексова обвивка и не смея да сляза надолу.
Когато най-после успявам да се събудя, вече е време за ставане. Отварям "9 зайци" и я дочитам със замах. Манда ме разнищва без капка състрадание. Виждам се разчленена на тези страници, ето я главата ми с цялата й менажерия от малки лудости и паранои, ето ги китките ми с невидимите рани от самоубиствените мисли, кожата ми, носеща белезите на самоомразата. От това аутопсирано тяло изпълзява цялото ми еГо, закърпено като някакъв Франкенщайн и съживено от внезапен проблясък.
Тръгвам като в сън навън. Пазарувам - мляко. Пред мен една възрастна жена с треперещи ръце се бави. Сумтя на ум "Пак ли, пак ли пред мен някоя ще си брои стотинките?". После се мъчи да си отвори вратата. Изведнъж цялата ми ледена поза се стапя и се затичвам да й помагам, да й държа торбата, да се чудя - откъде, по дяволите се точи тази непоносимост към старите жени. И после излизам с вълшебната лекота на 28-те си години, и съм щастлива за части от секундата, че СЪМ.
На улицата лежи малко сиво-бяло коте. Сякаш се препича на утринното слънце. Но слънце няма. "Мацо, мацо, добре ли си?" Мъртво е, убито... Някаква продавачка тропа с щайги и зарежда магазина точно на 2 метра от котето. Нещо ме сграбчва за гърлото и се махам. А нося толкова много мляко....