Войната на хормоните отшумява полека. Последните заровените мини гърмят в нощта и озаряват небето в червено. Операторите прибират камерите и отиват да изпият по бира. В ръцете си държа 2-3 ролки заснета лента. Различни филми на моя не-живот, сценарии на бълнувания и алкохолни полу делириуми.
Нищо оригинално, обикновено deus ex machina се стоварва и подрежда всичко вместо главния герой.
Едно знам със сигурност - все някога ще трябва да стана от тази червена плюшена седалка, с която вече съм се сраснала, и да изляза от салона, да спра да превъртам филмови ленти, да си измислям happy end-ове, да изрязвам вече заснетите с внезапно починал сценичен партньор кадри. Никакви алтернативни заглавия, различни плакати, премиери в Япония и на Острова. Без червени килими и рокли на Лакроа, златни статуетки за фалшиви целувки и награда за най-добра мъжка роля ...
Леко се надигам и правя знак на оператора да пусне следващия филм - "Моят луд истински живот".
2 коментара:
Wow.. Не те познавам, просто попаднах на блога ти.. Чета го с голямо удовослтвие, макар че основно е насочен за приятели..
Топли. И бърка надълбоко едновременно!
Keep it on, girl!
Лалее
Много благодаря:)))))
Радвам се, когато някой намери нещо за себе си тук.
Публикуване на коментар