четвъртък, септември 02, 2010

Ако на сутринта ме няма, значи съм отишла на лов

Драматизмът в случая не е на място, но все пак събувам обувките си и стъпвам в снега полека. Усещането е по-скоро приятно натрошеностъклено и слабата болка бързо се притъпява от усилията, които ми коства да държа очите си отворени в промеждутъка на два порива на вятъра.
Полека затварям вратата зад себе си и отрязвам последната нишка с аромат на прясно печен хляб, която ме държи вързана за онази стая. Още един порив и вратата изчезва.
Докато съм спала, в моето поле е дошла някаква подла кална зима. Тревата напълно е изчезнала, а конете са се срили от студа. Нямам идея къде да ги търся, защото никога не съм ходила на повече от 20-тина метра от вратата.
Никога не съм затваряла вратата...
Малка живителна паника се опитва да се прокрадне в съзнанието ми - нещо свързано с връщането назад, но бързо я парирам с панировка от накъдрени от самонавиване илюзийки и се концентрирам върху главната си цел, по-скоро плячка. В полето ми от известно време броди неизвестен хищник, който застрашава цялото равновесие в системата и тази сутрин окончателно реших, че трябва да го открия и унищожа.
Следите от присъствието му са навсякъде. От прясно полепналия в издълбаните кални коловози сняг, до оглозганите кости на някой от конете, които намерих непосредствено до вратата. А и да не забравяме малките пристъпи на лудост, които зачестяват напоследък, когато не мога да отворя вратата от другата страна, защото нещо я затиска и безшумно пръхти отсреща.
И други сутрини бях опитвала да го открия, но без резултат. Единствените следи тогава бяха в стаята, защото докато обикалях в малкия периметър около притворената врата, то се беше вмъкнало от другата страна и беше разпредушинило всичко.
Така, че този път трябва да е окончателно. Знам, че е тук, не се е промъкнало отсреща. Усещам присъствието му в полета на птиците над мен, кръжат над нещо в полето. Сигурно поредната му жертва.
Тръгвам нататък...

Няма коментари: