Хаби, ...

Боли, боли, боли ...
Защо ми напомняш за себе си?

Сигурно е заради източената кръв. Прескача удари. Избива ме на рев. Усещам как се разпадам на части. Никоя не е самостоятелна. И всички искат суверенитет. Собствени кули градят, дебели стени и стражи по бойниците. По мен стрелят. "Върнете се", моля ги. "Къде? В това празно тяло е студено, става течение, ще си търсим нов дом."

Осъзнавам, че още стоя на онзи кръстопът, който сама бях начертала. Гледам пътя, който сама бях си избрала. Този, по който не тръгнах, този, от който ме върнаха... неспособна, ненужна.

Стоя и гледам как друг вдига прах по издълбаните коловози, друг поздравява случайно срещнати друмници, друг, друг, друг.

Време е да тръгна. Но накъде? Кръст-о-пътят е начертан върху един единствен път. Зачеркнат, затворен. Защо никога не си осигурявам пътечка за бягство?

Отстрани само тъжни макове. Ще полегна в тях и ще заспя. За 100 години.

Когато се събудя ще съм отново свободна. И няма да си спомням за теб.