понеделник, юли 27, 2009

Извини ма, гуги, ама ша гу направя*

И така започна нашето славно пътешествие към портите на Пириндор. Съпровождайки вярната ми спътница Гугий в изпълнението на замисленото славно дело, тръгнахме още в ранни предмрачни часове от напечения от пъклени желания град в посока върхове, на които не бяхме полагали копито - чукари и невиждани пирински прелести. Елфите ни бяха разбъркали мозъците, затова и плановете ни далеч надминаваха възможностите - не нашите, а тези на времеизмерителите, и все пак по волята на Силата в ранната нощ замръкнахме в хижата на Гоце Делчевия. Агентите на тъмните са завзели това място и трябваше да се преструваме на случайни странници, за да останем и да пренощуваме там. С риск за живота на скромните ни парични средства, устискахме нощта и рано-рано призори се изстреляхме към хижа Безбог, пренебрегвайки опитите на разни зарибители да ни качат на лифта. По път, осеян с боровинки и коприва, се добрахме до заветната цел - първата точка от амбициозния ни поход към сърцето на Пирин. Това славно място ще помни нашия щурм, и хората там дълго ще разправят за двете "кипри" които потеглили по урвите към Полежан, но нека историята разказва, аз скромно ще споделя, че след обилно мазане с фактори, пинсетни заигравки и всякакви други приготовления потеглихме пряко циркусите и напук заплашително издигащото се слънце къмто връо. Полежан хич не лежи. Това е един доста еректирал връх, по който след бая драпане и заслужената от мен титла "тюфлек" се добрахме. Идеалното място за оглеждане на терена и начертаване на следващите цели - повечето от които след кратко осмисляне бяха отхвърлени като животозастрашаващи. Надолу от джангър пътеката, покрита с камъни като остриета и право в храсталака към Попово езеро. Тревичка, смърч, търкалящи се камъни. В пълна хармония с природата, която бая ругатни изяде, се добрахме до пътеката към Дамяница. След кратка справка с картата и помощ от приятел, променихме първоначалния план и се запътихме към мистичната Самодивска порта, която трябваше да ни отвори пътеката към Тевно езеро. Дааа, ама явно не сме си платили входа, щото не ни я показа и бая лутане му ударихме, даже се допитахме до врачка в лицето на девойка с изправена топирана коса, честно не знам как беше постигнала този ефект, в комбинация с циклама и пайети и симпатичен компаньон, който се опита да намери нашата изчезнала пътека на джи-пи-ес-а си. Доста неуспешно, между другото. Да знаете, не им вярвайте, ако ви хвалят тая бракма, нищо не показва.
Цикламената девойка, обаче, се оказа ангел небесен. Забеляза някакъв червен човек по баира и ние се запътихме към него, фиксирайки сума ти пирамидки по пътя. По-точно върху камъните. Пътеката се оказа действително невидима, по простата причина, че преминаваше напряко по чукарите точно под върховете. Но какво е някакво си катерене върху небрежно полегнали камънаци за ентусиазирани девойки с мисия - хах, все едно да плашиш колежката ми Лили със сладолед. Катето, която спокойно мога да наричам Машината, търчеше по баира с лекота, която аз явно съм загубила с възрастта, защото безславно пръхтях в бекграунда, опитвайки се да маскирам мъкненето си като любознателност. Да знаете, под почти всеки камък под Джангала извира ручейче. Много открития направих...
След поредното качване, замятайки език на гръб се озовахме на ръба на циркуса на Тевното. Гледката беше уникална. Огромно езеро, насред назъбени върхове - Каменица - монолитна, колкото си искаш, от една страна, Момин двор, от другата, а в ниското Велявишките езера. Невероятна радост, особено след като си си мислел, че си изгубил пътя. Тук е мястото да отбележа, че картата на Картография е изключителна. Благодаря ти, боже, че я има!
Прекрасна почивка на Тевно, най-вкусната филия с майонеза, нищо, че това ядяхме от предишната вечер, но да, мястото, усилието, което ни костваше добирането, приятната компания в муцуната на едно разкошно бяло куче, студената вода, гъделичкаща глезените - всичко в абсолютно премерени дози на великолепие, изпълниха морните ни души и запалиха аурите ни. Хахахах, което пък от своя страна привлече някаква нощна пеперуда - Кате Браси - гуру, хиромант, аурочетец и кармопредводител, които, открил благодатна публика, се пресели в нашите скромни редици и се запъти с нас към хижа Беговица. Последвалият поход може да бъде родяван единствено със славното пътешествие на Задругата към Мордор и скромно ще премълча подробностите, защото само Толкин е способен да опише неговата величавост. И все пак, ще спомена, че видяхме стадо кози. Много са бързи, пущините. Не ми се беше случвало да завиждам на същество от нечовешки произход преди. Но и това стана...
Останалото е легенда, с която плашат децата в зимните вечери. Как славната задруга стигна Беговица, за жертвите, които паднаха по пътя в неравния бой с комарите и невероятните сандански нрави ще разкажа в друг тритомник. Очаквайте излизането му от печат по Коледа, когато срещу скромната сума от 20 лева ще разберете как тримата герои се оказали двама, как едно куче се превърнало в овца, и каква е причината за зараждащата се гражданска война между санданчани и врачани.
Но, шшшт, тихо, време е за сън.

2 коментара:

Анонимен каза...

супееееееееееееееееер невероятно е жижо
катка

junkpaper каза...

ox :))))))))))))))))))