"В началото беше скалата, и човекът се изкуши и проби отвеса, къде с помощта на банички, къде с перфоратор, и биде Виа Ферата, за ужас и радост на всеки, който не забравя, че е смъртен и че животът му виси на два карабинера."
Три от чедата божии, до едно виновни за първогреха на Адама, решиха да сторят това, за което много други нямаха смелост, и се метнаха на скалата, да пълзят напряко гравитационните норми и порядки, покорявайки по два маршрута от желязната пътека.
Резултат беше 2 литра изляла се пот, пот и още синини, синини и още мускулна треска, но за сметка на това удовлетворение и "почивка" във въжената градина.
Ледница задоволява капризи всякакви и гарантира пълна умора, както и пребиване, ама ако спазваш инструктажа, изразяващ се в съвета "И гледай да не падаш много!", няма за какво да се притесняваш.
След здрава тренировка, солидна порция истории от Плътния, щедър изпроводяк по вода и зареждане с бира се запътихме към следващата цел - манастира край Гложене, намиращ се на около 15 километра от местоположението ни.
Стопаджийският късмет не ни изневери и по пътя ни събра Краси от "външното", който пътуваше в съвсем друга посока, но заради нас направи една сериозна обиколка и ни закара по тъмно в Гложенския манастир.
Няма как да не те обхване богоговение щом излезеш от колата - ако не от благодарност, че си оживял по тесния път, след разминаване на косъм с коли в насрещното и близки кадри на пропаст на метър от колата, то поне заради уникалната гледка, която се разкрива от баира. В низината (доста ниско под краката ти) се разкрива долината на Вит, с къщите светулки, а над манастира са прекрасните венци на връх Камен Лисец, които стягат на възел стомаха на всеки пещерняк.
Вечерното посрещане беше повече от студено - монах от терасата ни се скара, че нахлуваме в манастира толкова късно (9 часа вечерта), последва яростно опъване на нервите между него и Краси, заплахи, драми, завършили с братска любов, целуване на ръце, благословии, и раздяла с любезния ни шофьор, който отпраши към Българене и миш-маша на леля му.
Останахме сами срещу най-странната птица от семество вранови, която бяхме срещали някога. Осигурил си всички реквизити на български духовник - от расото, брадата, до изнежения гласец и деликатни движения, Нектарий беше решен на всичко да покаже цялата палитра от пъстро веселие (gayness), които криеше под иначе монохронно оцветеното си облекло. Капризно нацупил устни, прие нашите обяснения за късното пристигане, и даже се съгласи да ни покаже място, където да опънем палатките си и да приготвим вечеря. Под навес над чешма, с камина, маси, пейки "Всичко е ОК, охлюви."
Брат Нектарий с охота прие да ни прави компания за вечеря и с още повече радост (gayness) се постара да я направи незабравима. И така, получихме пълния пакет услуги (е почти пълния - Крум отказа да ходи на гости на отеца в килията му, пфууу), които предлагат местността и манастирът. Македонски песни, македонска наденица, македонски (а може би асеновградски Made in Sofia) сарми, уроци по черепен резонанс, уъркшоп по индийски танци с дервишови елементи, кратка история на лудостта, която ходи по манастирските чеда, както и нагледни примери за пораженията от нея (и от марихуаната) върху екземпляра, скромно представящ се пред нас като брат Нектарий, а всъщност пълнокръвен бял магьосник - неведоми са неговите дела, неравни са неговите пътища и Монастира (Минас Тирит) е неговата кула.
След като поприключи с ракийката (към 50 градуса по скалата на дядо Ваньо), Нектарий (този пълен с амброзия и благодат свят човек) размаха с ръкави и отлетя към килията си.
Сутринта беше безцветна без черното петно в нея, но пък камбаната ни напомни, че
God is a DJ a Нектарий е неговият резидент в голямата дискотека тук на земята. "Хареса ли ви дръм енд бейса сутринта?", пита той,посрещайки ни по пътеката, "Айде да ходим да пием кафе."
В манастира се бяха изсипали толкова много хора, че покрай освещаването на 3 икони, произнасянето на молитва за здраве и разкази за манастира, цяло чудо беше, че Нектарий успя да ни гости с кафе и да ни покаже Единствения пръстен ("Фалшив е, разбира се").
Остнахме кратко, но напълно достатъчно време за манастирското коте Джонатан да удари една дълга дрямка и да бъде подробно наснимано, да обиколим мястото няколко пъти и да изслушаме есето за безсмъртната душа на духовния човек.
Това съвсем не беше края на този ordinary weekend, но пък какво внимание заслужават на фона на случилото се слизането по някакво безумно дере, преяждането с къпини и приключенията по пътя към София. Затова спирам тук и оставям други да разказват, ако има какво:)
Майстор фотографът е Мо-арейн Седай:)
1 коментар:
Много готино трипче сте си направили !
Публикуване на коментар