Пръст след пръст, ръката ми се сключва около предмет, който трябва да е моята ясна мисъл. Факелът по пътя на търсенето.
Започвам да разбирам теглото, свързано с предприемането на действия, както и безсилието да направя нещо, което има истинска стойност...
Зараза, наречена страх.
Безсмислието е пропито във всяко действие, и поредното е само стъпало, огромно връщащо в началото, стъпало по стълбище, водещо никъде.
Удобното никъде, в което се спотайвам, на сянка и топло, в очакване. И така неусетно се изплъзва нишката, която ме държи вързана към моето предназначение. Поводът на моя смисъл е скъсан, а аз съм изгубено куче, което чака стопанина си да го прибере.
Няма коментари:
Публикуване на коментар