Поредният ми опит с акрил ме убеждава, че истината е в простотата, убягва ми още, твърде много пластове явно отразявам на платното. Слепени, смесени, разноцветни, противоречиви, merge на душевните терзания, които канализирам, насочвам и разплисквам върху парченце плат. Резултатът... по-скоро анимационно, отколкото реалистично.
Все повече се губя в разговорите със себе си. Като герой на Маркес, който, затворен в стаята си с малките си алхимически приспособления, години, години се мъчи да намери философския камък и да превърне тежкото олово на душата си в блестящо, чисто злато.

(Дени, надявам се да нямаш против, че пускам снимката:)
2 коментара:
никакъв против...
благодаря! жалко, че така за кратко се видяхме там.
:*
На водната кула - повече:)
Публикуване на коментар