Снимките на Дени:))) Нямам снимки от концерта на Бьорк. За съжаление беше забранено да се внасят фотоапарати, което не попречи на няколко сърцати младежи да държат перки горе с някакви телефони и машинки, в резултат на което почти нищо не виждах. За сметка на това мрежата вече е пълна с клипове с отвратно качество. А знаехте ли, че освен в Китай, Турция е една от страните, в които не можете да заредите страницата на youtube :)
Pagan Poetry
She loves him, she loves him (тук публиката пя заедно с хора, получи се направо магическо:)
Опитвам се да събера пред визьора идеалната съвкупност шарени стъкълца от изминалите дни, за да стане красива фигура - твърде много ... и така всичко започна с чайките над катедралата във Варна (или с един разговор по пътя, или с мокрите кърпички в някакъв рейс, отгечения арабин, непоносимата жега, или въображаемата миризма на море на 60 км от Варна).
ЧАЙКИТЕ - стотици реещи се бели хартиени птици с блестящи кореми рисуват кръгове над осветената катедрала. Слизаме от колата и с първия дъх на море виждаме тях ... нереално е и същевременно няма нищо по-нормално от това. Напомня ми, че е толкова лесно да разделиш действителността на дебели филии (или тъники палачински, ако предпочитате). Тогава си намазвам една варненска - с лютеница и цаца в 6 сутринта, остатъци от украинско шампанско, спомени за среднощен студ и трепереща Вени, споделени чорапи, кървящо коляно, сладко-солени хора, стъпала от пясъка до асфалта, "лов" на раци, камъчета и стъкълца, джанки край Плевен и ЧАЙКИТЕ.
ОБЛАЦИТЕ - "защо всички облаци са на една линия?" - поне така изглеждат от самолета. Има някои рошоглавци, които се извисяват. Трудно виждах от крилата. ОБЛАК
ВИЕНА 1 - загубени! А, не, както бях писала там не можеш да се загубиш, вместо това открихме случайно къщата на Хундертвасер (отново). Бира на тревата в паркчето до моста с главите. КЪЩА
БРЮКСЕЛ - сестра ми ни посрещна - първото, което ме порази е колко е хубава и как съм забравила какво е да я гушкаш. А, и че я обичам. Безпаметен сън след цял ден пътуване. И последвали дни на разходки, пазаруване, пак разходки, брюкселски сандвичи (със зеле!), изложби... пазара на бълхите, много смях, сънища с бройлери, назидателни разговори, укротяване на опърничавата гайда (дългоочакваното видео - утре), обувки (кифлата в мен загуби всичкото си маково семе от тези намаления), невероятната книжарница за употребявани книги (можеш да прекараш цял ден там - огромно място с изключително достъпни книги) - мечтая си за такава и тук, за да си осмислям неделите понякога, един ден в опити да се загубим (тогава открихме прекрасен парк с лебеди и лакоми патици, както и турския квартал, гостилницата Алтън кьофте, хлебарницата, от която си поръчах "геврек", а момичето се учуди, че и в България му казваме така и огромната църква Аве Мария), откритието, че нощен живот в Брюксел има, както и прилични места за пиене на бяла бира...
ФЕСТИВАЛЪТ - за музиката няма как да разкажа (ще пусна линкове към видео от концертите), но за самия фестивал има и още как. Като много обръгнала на фестивали извън родината (само на Exit 2006 съм била, ама нейсе, ще се пиша специалист), очаквах събитие на европейско ниво - поне това подсказваше организацията на пътуването. Влакове, автобуси до селцето - всичко осигурено. От влака още табели ти показват накъде да тръгнеш - това "накъде" се оказа ограден с метални решетки от двете страни проход - още тогава трябваше да заподозря, че нещо не е наред, но медицинските сестри на кока-кола ме разсеяха и го приех почти естествено. Извозиха ни до селото (като казвам село - такова си беше - ала "пред-нас-са-блеснали-житата, с канал и къщи, пръснати тук-там) и от там по едно асфалтирано пътче, оградено отново с betafence от двете страни, походихме около километър и половина - достатъчно, за да се скъсат обувките на Давид ("нищо, така ще намерим пътя обратно - само ще следваме сините трохи"). Сестра ми през цялото време ме беше предупреждавала, че ще е ужасно, аз обаче с безкрайния си оптимизъм отказвах да повярвам и я обвинявах в черногледство. Позитивната ми настройка се стопи в мига, в който стигнахме до гъмжилото. И друг път съм виждала много хора на едно място, но пък такова нещо ... Усещането, че съм попаднала в стадо бикове се засилваше неимоверно, а когато минахме през пункта и ни закачиха гривните с една метална скоба, направо ми идеше да си подам и ухото, за да ми сложат обозначителна марка и съжалих, че не си нося звънче за врата. Каквито и остатъци от надежда за прекрасно изживяване изчезнаха като видях поляната. Пред очите ми се разкри почти апокалиптична гледка - пиян и дрогиран народ на средна възраст 18 години, риещ в праха, който се беше вдигнал на метър над това, което допреди два дни сигурно е било трева, но сега изглеждаше като еко бунище - еко, защото имаше пръст и мижава зеленина, а бунище, защото никой не си правеше труда да изхвърля боклуците си в определените за това чували. "Къде са намирате вий, бе?". Звукът от двете сцени се смесваше и така и не можах да слушам първата група, заради която бях дошла, от което ме изби на рев (а може да е било, защото ми е влязла някоя цена в окото (5 лева бирата), след около час времето беше така мило да се развали и заваля - първоначално като на шега, но после съвсем се свъси и отказа да спре - категорично. Евала на спонсорите, че дадоха дъждобрани. И тогава дойде калта. Митичната кал, за която само бях чувала и която се оказа задължителен участник във всеки западен фестивал, неприятна личност общо взето, все се опитва да те подхлъзне и да те наклепа до ушите. Примесена с кетчуп, пържени картофи и пролетни ролца, дъждобрани и пвц във всякакви форми, тази кал сякаш оживяваше и ми крещеше - "Фестивал, а - ето ти фестивал!". Много ясно след отказа на дъжда да спре и на калта да се скрие, 3 четвърти от компанията ни реши, че им е дошло до гуша и си тръгнаха след 5 часа титанична битка с лошите условия. Аз останах, защото бях решена на всичко (разбирайте разширени вени, жажда, блъскане и задушаване) да гледам Рейдиохед и Сигур рос. И така, подготвена за поне още 5 часа мъки, се заблъсках плавно, улавяйки различни потоци, образувани от пробивни индивиди, добирайки се до фронтовата линия, където застанах, забих българския флаг и Je ne bougerai pas! Сигур рос бяха изключителни - извадиха цял оркестър на сцената, залязващото слънце припяваше на вокалиста и създаде най-красивия декор в розово, музиката разтърси, а "снегът" накрая ми припомни хартиените птици. Беше вълшебно! При преглед на заснетия материал, поствам линка долу като най-добро свидетелство за атмосферата.
След гига на исландците започна голямото блъскане. Бяхме packt Like Sardines in a Crushd Tin Box, а вълнението започна да взима първите си млади жертви. Въпреки надписите "No Crowdsurfing", които ме бяха озадачили отначало, доста девойки посърфираха върху ръцете на предните редици, за да бъдат спасени от гардовете на бариерата и отведени на по-спокойно място. Аз устоявах на вълните с цената на всичко! И тогава се появиха те - точно в 11 и 37 излезе китаристът и удари първите жици, веднага след него се появи Том Йорк и като се почна - два часа духовен оргазъм. Извинявам се за богохулството, но тези хора са богове и като весталка в храма на Том Йорк, мога да му се закълна във вечна любов! Изпълнението продължи два часа - наводнение от светлина и звук, което ме остави без въздух - удавена, омагьосана, обез-чувствена - къде, що имаше някаква емоция складирана в сандъците ми, беше извадена и изхвърлена на повърхността с пяната от сълзите и душите на мъртвите русалки:) Тук не пускам най-хубавото видео, но такова просто няма - нищо не може да се сравни с емоцията на живо. За сметка на това втората песен в това видео е любимата ми, така че поздрав за всички, стигнали до тук:)
Не бях ходила от почти година (от именния ден на Жоро, всъщност) и все крънках обкръжението да се закараме до Вчера някоя вечер. Е вчера най-после бяхме във Вчера:) Отдавна не бях се драла така. Най-хубавато на такова място е че можеш да пееш, крещиш и това се счита за нормално. Аз се пробвах два пъти - първият нито знаех текста, нито мелодията на песента и добре че беше Драго (О,бессссссссценннииииииииииииии!) и на мен не ми оставаше нищо друго освен да църкам покрай него. Вторият ми опит обачееееее (напълно в стил пиян хипопотам), беше с Шоколад и Свилен на фона, който така ме бъркаше, че препусках от тоналност в тоналност като надрусан с екстази хамстер. Мани, смехория. Не се бях смяла толкова много от незапомнени времена. Като прибавим и виц маратона в Дивака в ранни зори, може да се каже, че навъртях към 3 часа хилеж и пеене.
Има нещо в караоке баровете, което ги различава от всички останали места за пиене, пушене и музика слушане. Ставаш особено близък с народа около теб, всеки се чувства като на сцена и влиза в някаква малка роличка, в която по презумпция липсват преградите с хората наоколо. Абе, с други думи - сърдечно се получава.
и в зала 1 на НДК, и в слушалките ми в момента. Концертът беше страхотен. Имат толкова силно излъчване тези хора. Да не споменавам музиката, която правят - любима! А такъв фронтмен - не сте виждали - как се свири на саз и се обикаля из зала 1 :)))) Комшу, машалла! Във Военния клуб имаше толкова много хора, че въздухът свърши за около половин час. Както и бирата. Звукът беше добър, организацията също. Само ме издразни, че бяха преградили с някакви червени въженца 1/3-та от залата и я баха кръстили ВИП. Ама нейсе - поне се запознах с любимата ми Комата. Много интересно решение беше рисуването - импровизация на едно девойче. В ритъма на музиката тя драскаше на един таблет всякакви символи, думи, образи, които се прожектираха на екран зад музикантите.
Мястото е завод за панели в индустриалната част на града. Организаторите се помещават тук. Чекпойнт - в 0 часа. Партито вече е факт - от 3 часа. Хората не са изобилстващи, но има около 100-тина човека по моя скромна преценка и пияна глава. Импровизиран бар - мезенца в на мама купите, алкохол в пластмасови чаши, свещи, групички младежи, танцуващи тук-таме. Самите ди джеи са качени на някаква платформа, постарали са се и е доста впечатляващо. Няма много ефекти, но пък за сметка на това звукът е учудващо добър. Така и не разбрах как мина времето. Подивях си на воля и си обещах пак да ида:)
Най-после коментар за едно от най-чаканите от мен събития за това лято - концерта на Менсън на стадион Академик. Начало - 19 часа. В строй пред входа в 19 нула, нула. Огромна тълпа - лек пристъп на хомофобия, агарофобия и арахнофобия (сигурно заради черните мрежести чорапи на девойките). Организаторите се бяха постарали да изнервят всичкото метъл наоколо, като предвидили един пропускателен пункт за цялата маскирана тълпа. Съответно с майсторско пререждане и разсеяно изпреварване след около 30 минути вече бях на портала. Подгряващите групи вече поприключваха, докато успях да вляза на терена. И, о, шок! ТЕРЕНЪТ беше с поразителните и зашеметяващи размери от 60 метра на 20, натъпкан рехавичко с поклонници, които не носеха свещи, понеже охраната беше доста стриктна и пребърка и ограби що си струваше да бъде задигнато от чантите (дезодоранти, рол-он-и, вазелин, игли и конци и други необходими за домакинството вещи). След първоначалното разочарование от "огромната" сцена се примирих някак с положението и заех стратегическа позиция в тълпата, както по-късно се оказа, съм застанала в периферията на пого-то, но това е друг пънк:)) Type o negative някак не можах да ги схвана - не се чуваха почти, публиката също. Зарадва се народът, само когато вокалът извади камера и почна да снима маймунките наоколо. Ние естествено се зарадвахме и почнахме да подскачаме и махаме в очакване на банани и други лакомства, ама ни се размина. Останахме си с голата надежда, че сме снимани от куул пича. И после почна подготовката за театъра - имаше си завеса, проба на разни реактивни инструменти, сгъстяване на тълпата, разни младежи загряваха с мятане на вода върху народа, и така... Слънцето се скри (както пее Миро) и се почна! Завесета падна, червено сияние (само това виждах - тези метъли се оказаха и мутанти - всичко живо по 2 метра наоколо), пого-циклон, радост голяма. Ехааа, Мерилин, dude, we are all now stars in the dope show! Много послушен беше, свали по едно време панталона и почна да си прави разтривки, но се стресна, знам ли от какво и се обу бързичко. Иначе пя чудесно момчето, от сърце и душа. Звучеше почти 1 към 1 със записите (ако това се брои за плюс, а звукът беше на моменти доста добър (като цяло не беше достатъчно силен). Имаше лъскави кръгчета във въздуха (червени) и конфети на The beаutiful people. Личното ми впечатление - интересен концерт, малко неприятин субекти в публиката, слаб звук, 30% неудовлетвореност. Но всичките останали 70% ми ги взеха и за мен беше удоволствие:) Сега ще чакаме Type o negative да дойдат на самостоятелен концерт. Обещаха ни, поне да дадат копие от снимковия материал, че на нас не позволиха да си внесем апаратчетата.
Другата седмица почва ЕхІТ фестът, на който няма да ходя тази година, за да има още един повод да се повълнувам (този път от разстояние, освен ако не спечеля играта на радио НОВА - стискайте палци).
Тази година дядо Мраз не дойде. Вместо това изпрати Пласибо на дечицата в България да им раздадат подаръци (пенкилерчета, пласибо-екстази и захарен памук). Малко предистория: Слушам Брайън и компания от малка, първия концерт пропуснах, на този по едно време дори не ми се ходеше (особено след Яхъра)- някой предложи да си продадем билетите и да ходим да пием в някъде :))). Самият концерт протече, изтече и се отнесе горе-долу така.... Влизам вътре и какво да видя - Свилен пее. Прощавай, Свилене, че само две песни хванах, ама те най-важните бяха. Оглеждам се наоколо - едно рехавичко. Разумните, ревматичните, и както се оказа после "възрастните" почитатели са накацали по трибуните (като маймуните), но не и ентусиасти като нас. Решихме, че ще сме най-отпред или поне, възможно най-близо. Беше тъмничко като влязохме, та в момента, в който светнаха лампите и Остава не останаха, забелязах къде съм попаднала. Сборище на малолетни! Къде са им придружителите? Какви са тези бири! Ей, детенце, майка ти не ти ли казва, че не бива да се пуши в такава крехка възраст? Естествено преувеличавам леко. Имаше младежи, които току бяха навършили заветните 18. Е, всичко това идва да покаже, че Пласибо явно са вечна група с подновяващ се фен заряд и че може би е време да отстъпя мястото си в редиците на по-младите. Път на младостта и неопорочения ентусиазъм! Но, докато ви занимавам със соц плакати, ето че бандата почна да излиза. Ако бяха Бандата на Оушън, щяха да са 13 парчета, но и сега ми се сториха множко, на плаката бяха трима, а какво се случи тук? Поне 5-ма видях, а почти не бях пила (само една биричка). И нещо друго - китарите - имаше по 7-8 от всеки вид, поставени отстрани. Както се оказа по-късно Брайън не може да свири с една и съща китара две поредни парчета и неговата "очарователна асистентка" ги вадеше и подаваше като зайци от цилиндър. Още в първия момент на появяването им едно дете припадна и се изнесе назад, което ми осигури малко преднина. От опит знам, че за да те хване (концертът), трябва да си възможно най-близо и смрадливо. Та се постарах максимално, излях няколко кила пот, настъпвах досадното малолетно говедо с шапка пред мен, кефех се като ме заливаше някой с вода (надявам се да е било вода)... и така. Колкото до самото изпълнение - според мен (подчертавам, че е лично мнение) бяха страхотни. Много добри, направо велики. Пях, драх се като 13-годишна фенка с останалите лапета около мен (и с двамата монголи) и се докарах до състояние, в което цялата ми кръв беше изцедена и вместо това в тялото ми почна да се движи мелодията. Това е меко определение за усещането, което изпитах при едно от последните забивания. Страхотно беше, спирам с обясненията, че ще разваля магията, а и няма как да го усетите. И като за край: Единственото парче, което не изсвириха, но за мен е ЕДИНСТВЕНОТО:)
