Workshop - филц

В събота ще се състои първият workshop (a.k.a. седянка) за правене на филц.
Започваме в ранния следобед - към 2. Мястото е добре познатата ми стая на Ангел Кънчев 22.
Ще има чай и нещо за хапване.

Необходими материали - вълна, гумени ръкавици.

P.S. В резултат на обилното мокрене и насапунисване се сдобихме с 2 парчета филц, от които се получиха интересно портмоне за кръст (Мила) и пано за стена за окачване на бижута (Мира).
Снимки от събитието по-нататък - когато получа:)

To protest or not to

Бях на протеста днес за около час.

Застанах до огражденията в пенсионерската група - не малко възрастни хора - огорчени, притеснени, излъгани - кротко и спокойно си говореха помежду си за подбудите си. Основно искаха да излезе някой от парламента - да ги види и чуе. "Къде са софиянци сега?", "Напълниха гушите, децата им мутри, затова ги няма.", "Защо биете децата?", "Гражданска война направо", "Да изпушим по цигара, господа полицаи." и други подобни фолклорни мотиви.
И разбира се нямаше да е истински протест по български, ако не се изопачи и опорочи максимално (ще си прочетете новините). Това, което видях на място е, че полицията беше провокирана от снежни топки и няколко пиратки. В резултат на тези явни и опасни действия на куп деца, цял кордон полицаи се вклиниха в тълпата и започнаха да блъскат с палки по щитовете, да разгонват възрастните хора и мирно протестиращите като животни, хващаха си по някое лапе и го настаняваха на бордюра зад колите за кротко поступване. От което става ясно, че трябва по-често да има мачове, за да може децата да изливат агресията си на друго място. И че полицията трябва да прави разлика между въоръжено нападение и безобидна агресия.

Но сега е моментът да кажа, защо бях там. У нас се налага да се борим за гражданското си общество - не за изслушването на мнението му, за съобразяване с исканията му, за търсенето на справедливостта. Борим се за самото му съществуване.
Докато апатично се примиряваме и роптаем помежду си, за пореден път обмисляйки в коя държава да емигрираме, вместо да протестираме срещу наглостта и безхаберието в управлението, ще си заслужаваме всяко следващо правителство от първия до последния заместник министър:) И внимание в държавата на електората ще ни се обръща само по избори.
Необоснованите вандалски действия на тълпата са достатъчно основание да не присъства човек на протеста (също такива основателни причини са работното време, обядът с колеги, заледените улици, капещите козирки, апатията). Но как иначе ще покажете на себе си самите, че ви пука, че искате промяна?
Сериозно се замислям дали да отида и утре. Не съм вандал и не желая да бъда причислявана към някаква тълпа, която идея си няма какво съсипва. Но и не мога да си позволя да притръпвам и да гледам на всяка следваща изцепка, заменка, 13-та заплата, далаверка, провален инфраструктурен проект, политически гаф, дискриминация и средновековно тесногърдие като на нещо напълно закономерно...

Иначе днешният протест беше като трагедия от Шекспир. Главните герои (ултраси и полицаи) си имаха роли, които бяха изиграни къде добре, къде по-зле, а на останалите, които се оказаха публика на спектакъла, ни остана да клатим с глава и да се питаме:

Да протестираш или не, това е въпросът...

Един истински прочувствен разказ от Калин:)

Жан, Жули и Кристин - право в десетката

Прочетох предварително за какво става въпрос в пиесата и нищо не разбрах, гледах трейлър и пак не разбрах. Затова я гледах в Сфумато снощи.
Извън време и гео пространство, в една кухня две жени и един мъж се хващат за гърлата. Объркана, наранена, същита от комплексите на родители "аристократи", госпожицата опитва да намери любов на неочаквано място. Господар в лицето на лакея. "Заповядай ми!" умолява го тя. Защото не знае какво да прави - нито днес, нито утре, нито с живота си. Една жена, натъпкана с противоречия и омраза, нуждаеща се отчаяно от близост.
От другата страна - Жан, който знае много добре какво иска от живота. Направил е малкия си грандиозен план и му трябва само първия клон, за който да се залови по пътя си към успеха. Получава го неочаквано и лесно. Но се оказва, че той сам се е отчупил и е паднал в ръцете му и няма как да продължи по дървото нагоре.
И накрая - Кристин - годеницата на Жан. Споделяща прагамтизма на човек без избор в живота, тя може да мечтае само в църквата. И вярва, о, как вярва, че последните ще бъдат първи. Тази увереност й дава благородство на духа, което обаче е дребнавата горделивост на честта, придобила свръхценност и същевременно не струваща нищо.

Пиесата ми хареса, въпреки че не ми даде необходимия катарзис. Имаше реплики, които познавах до болка (думи от главата ми), сценографията беше добра, чист театър в действие.

Осмелявам се да препоръчам:)

Много добро и подробно ревю от Елена.