Снимките на Дени:))) Нямам снимки от концерта на Бьорк. За съжаление беше забранено да се внасят фотоапарати, което не попречи на няколко сърцати младежи да държат перки горе с някакви телефони и машинки, в резултат на което почти нищо не виждах. За сметка на това мрежата вече е пълна с клипове с отвратно качество. А знаехте ли, че освен в Китай, Турция е една от страните, в които не можете да заредите страницата на youtube :)
Pagan Poetry
She loves him, she loves him (тук публиката пя заедно с хора, получи се направо магическо:)
Четири дни на Златния рог. За втори път на Куручешме арена, по калдъръмените улички над пазара на подправките, в пулсиращото сърце на нощен Истанбул - Таксим. На първо място - огромни тешекерлер на домакина ни Кай, който безрезервно ни приюти през тези дни - храни ни, пои ни и ни развеждаше из уличките с клубове в Таксим. Благодаря и на девойките, които споделиха преживяването Истанбул. Не се съмнявам, че и за тях беше абсолютна чиста емоция (ще чакам да разкажат и те), съдейки по нежеланието с което си тръгнахме, скоро пак ще се върнем там. Не знам какво мислите за Турция, за Истанбул. От първия път, когато стъпих в този град, се влюбих в него. При това съзнавах, че виждам туристическата му физиономия и че със сигурност има неприятни моменти. Очаквах да се натъкна на тях сега и доста мръсната автогара някак потвърди опасенията ми още от самото начало. Качвайки се на метрото, обаче, очакванията ми останаха светкавично на онази мизерна гара и бяха заменени с постоянно прехласване - по точността на градския транспорт, чистотата на улиците, небостъргачите, Босфора, невероятната учтивост на всички хора около мен, няоки от които се оказваха българи преселници и с носталгия си говорихме за родната им Варна. Без каквито и да е мъгляви подбуди, случайните минувачи бяха готови да помогнат, усмихваха се, упътваха ни, радваха ни се, като разбираха, че сме комшу. Запознахме се с интелигентни и очарователни младежи, с които открихме чудесни местенца - барове на покривите на стари сгради в Таксим, където освен да изпиеш по няколко коктейла под звездите, можеш да се влюбиш, да танцуваш до полуда на невероятна музика или просто да се наслаждаваш на кипежа по улиците от птичи поглед. Историческите забележителности, разбира се, не бяха покрити, но поне видяхме Синята джамия и влязохме в древна цистерна, която беше осветена като храм (съдейки по рибите, които плуваха на дъното на помещението, ще да е бил храмът на шарана). Помързелувахме в градината Гюлхане, в дърветата на която имаше колонии папагали, които явно бяха във война, защото крещяха нетърпимо). Утре ще има клипчета и снимки, както и бележка за концерта на Бьорк (който от причина да бъда в Истанбул, се превърна в просто приятно допълнение към обикалянето).
Уикенд над 2000 метра, където, вече доказано, нищо не може да ви спаси от изгаряне. Най-после и аз да стигна върха на иглата в Рила - Мусала. След бързичък стоп (всеки път се учудвам колко е близо всъщност Рила до София), изнервящо вкусни пици на автогарата в Самоков и лангър в маршрутката, се понесохме с лифта, с който според лелята на касата "800 човека се качиха днес нагоре!". И наистина - горе беше като високопланинска магистрала - буквално, защото имаше изровен път, крайпътни ханчета, камиони, лееше се цимент, прахоляк до уши - изобщо скръб сви сърцето ми, още повече като видях, че първото езеро е пресъхнало - напълно... Около хижата положението не беше много по-различно - хвърчи таз ми ти изолация - не ти трябва фризби - материал наоколо - достатъчно да сглобиш малък безмоторен самолет. С Вени, Мил-Ана и Крум тръгваме на разходка, след като в ядене, пушене и песни неусетно е станало 5 часа и няма как да тръгнем тепърва към върха. Вместо това - една лека и прекрасна разходка, гарнирана с топки сняг и песто от мащерка. И всичко това обилно полято с планинска буря, която се опитва да ни разтопи... а слънчевите лъчи дърпаха завесите на облаците и танцуваха в езерото до хижата. Планираното виене по пълнолуние не се състоя, заради тежкия сън, който ни обори. Луната се цъклеше и тропаше по прозореца, ама кой да ти реагира:) Самото изкачване на върха ми се видя приятно (лесно даже, затова го усложнихме, катерейки някакви камъни с осигурителни въжета:), а гледката от горе изисква задължително ясно време. Облизваш с поглед рид след рид, вървиш наум по тънките пътечки, немееш. Красиво... Идете непременно, ако не сте! Снимки - при Вени - клик:)
Опитвам се да събера пред визьора идеалната съвкупност шарени стъкълца от изминалите дни, за да стане красива фигура - твърде много ... и така всичко започна с чайките над катедралата във Варна (или с един разговор по пътя, или с мокрите кърпички в някакъв рейс, отгечения арабин, непоносимата жега, или въображаемата миризма на море на 60 км от Варна).
ЧАЙКИТЕ - стотици реещи се бели хартиени птици с блестящи кореми рисуват кръгове над осветената катедрала. Слизаме от колата и с първия дъх на море виждаме тях ... нереално е и същевременно няма нищо по-нормално от това. Напомня ми, че е толкова лесно да разделиш действителността на дебели филии (или тъники палачински, ако предпочитате). Тогава си намазвам една варненска - с лютеница и цаца в 6 сутринта, остатъци от украинско шампанско, спомени за среднощен студ и трепереща Вени, споделени чорапи, кървящо коляно, сладко-солени хора, стъпала от пясъка до асфалта, "лов" на раци, камъчета и стъкълца, джанки край Плевен и ЧАЙКИТЕ.
ОБЛАЦИТЕ - "защо всички облаци са на една линия?" - поне така изглеждат от самолета. Има някои рошоглавци, които се извисяват. Трудно виждах от крилата. ОБЛАК
ВИЕНА 1 - загубени! А, не, както бях писала там не можеш да се загубиш, вместо това открихме случайно къщата на Хундертвасер (отново). Бира на тревата в паркчето до моста с главите. КЪЩА
БРЮКСЕЛ - сестра ми ни посрещна - първото, което ме порази е колко е хубава и как съм забравила какво е да я гушкаш. А, и че я обичам. Безпаметен сън след цял ден пътуване. И последвали дни на разходки, пазаруване, пак разходки, брюкселски сандвичи (със зеле!), изложби... пазара на бълхите, много смях, сънища с бройлери, назидателни разговори, укротяване на опърничавата гайда (дългоочакваното видео - утре), обувки (кифлата в мен загуби всичкото си маково семе от тези намаления), невероятната книжарница за употребявани книги (можеш да прекараш цял ден там - огромно място с изключително достъпни книги) - мечтая си за такава и тук, за да си осмислям неделите понякога, един ден в опити да се загубим (тогава открихме прекрасен парк с лебеди и лакоми патици, както и турския квартал, гостилницата Алтън кьофте, хлебарницата, от която си поръчах "геврек", а момичето се учуди, че и в България му казваме така и огромната църква Аве Мария), откритието, че нощен живот в Брюксел има, както и прилични места за пиене на бяла бира...
ФЕСТИВАЛЪТ - за музиката няма как да разкажа (ще пусна линкове към видео от концертите), но за самия фестивал има и още как. Като много обръгнала на фестивали извън родината (само на Exit 2006 съм била, ама нейсе, ще се пиша специалист), очаквах събитие на европейско ниво - поне това подсказваше организацията на пътуването. Влакове, автобуси до селцето - всичко осигурено. От влака още табели ти показват накъде да тръгнеш - това "накъде" се оказа ограден с метални решетки от двете страни проход - още тогава трябваше да заподозря, че нещо не е наред, но медицинските сестри на кока-кола ме разсеяха и го приех почти естествено. Извозиха ни до селото (като казвам село - такова си беше - ала "пред-нас-са-блеснали-житата, с канал и къщи, пръснати тук-там) и от там по едно асфалтирано пътче, оградено отново с betafence от двете страни, походихме около километър и половина - достатъчно, за да се скъсат обувките на Давид ("нищо, така ще намерим пътя обратно - само ще следваме сините трохи"). Сестра ми през цялото време ме беше предупреждавала, че ще е ужасно, аз обаче с безкрайния си оптимизъм отказвах да повярвам и я обвинявах в черногледство. Позитивната ми настройка се стопи в мига, в който стигнахме до гъмжилото. И друг път съм виждала много хора на едно място, но пък такова нещо ... Усещането, че съм попаднала в стадо бикове се засилваше неимоверно, а когато минахме през пункта и ни закачиха гривните с една метална скоба, направо ми идеше да си подам и ухото, за да ми сложат обозначителна марка и съжалих, че не си нося звънче за врата. Каквито и остатъци от надежда за прекрасно изживяване изчезнаха като видях поляната. Пред очите ми се разкри почти апокалиптична гледка - пиян и дрогиран народ на средна възраст 18 години, риещ в праха, който се беше вдигнал на метър над това, което допреди два дни сигурно е било трева, но сега изглеждаше като еко бунище - еко, защото имаше пръст и мижава зеленина, а бунище, защото никой не си правеше труда да изхвърля боклуците си в определените за това чували. "Къде са намирате вий, бе?". Звукът от двете сцени се смесваше и така и не можах да слушам първата група, заради която бях дошла, от което ме изби на рев (а може да е било, защото ми е влязла някоя цена в окото (5 лева бирата), след около час времето беше така мило да се развали и заваля - първоначално като на шега, но после съвсем се свъси и отказа да спре - категорично. Евала на спонсорите, че дадоха дъждобрани. И тогава дойде калта. Митичната кал, за която само бях чувала и която се оказа задължителен участник във всеки западен фестивал, неприятна личност общо взето, все се опитва да те подхлъзне и да те наклепа до ушите. Примесена с кетчуп, пържени картофи и пролетни ролца, дъждобрани и пвц във всякакви форми, тази кал сякаш оживяваше и ми крещеше - "Фестивал, а - ето ти фестивал!". Много ясно след отказа на дъжда да спре и на калта да се скрие, 3 четвърти от компанията ни реши, че им е дошло до гуша и си тръгнаха след 5 часа титанична битка с лошите условия. Аз останах, защото бях решена на всичко (разбирайте разширени вени, жажда, блъскане и задушаване) да гледам Рейдиохед и Сигур рос. И така, подготвена за поне още 5 часа мъки, се заблъсках плавно, улавяйки различни потоци, образувани от пробивни индивиди, добирайки се до фронтовата линия, където застанах, забих българския флаг и Je ne bougerai pas! Сигур рос бяха изключителни - извадиха цял оркестър на сцената, залязващото слънце припяваше на вокалиста и създаде най-красивия декор в розово, музиката разтърси, а "снегът" накрая ми припомни хартиените птици. Беше вълшебно! При преглед на заснетия материал, поствам линка долу като най-добро свидетелство за атмосферата.
След гига на исландците започна голямото блъскане. Бяхме packt Like Sardines in a Crushd Tin Box, а вълнението започна да взима първите си млади жертви. Въпреки надписите "No Crowdsurfing", които ме бяха озадачили отначало, доста девойки посърфираха върху ръцете на предните редици, за да бъдат спасени от гардовете на бариерата и отведени на по-спокойно място. Аз устоявах на вълните с цената на всичко! И тогава се появиха те - точно в 11 и 37 излезе китаристът и удари първите жици, веднага след него се появи Том Йорк и като се почна - два часа духовен оргазъм. Извинявам се за богохулството, но тези хора са богове и като весталка в храма на Том Йорк, мога да му се закълна във вечна любов! Изпълнението продължи два часа - наводнение от светлина и звук, което ме остави без въздух - удавена, омагьосана, обез-чувствена - къде, що имаше някаква емоция складирана в сандъците ми, беше извадена и изхвърлена на повърхността с пяната от сълзите и душите на мъртвите русалки:) Тук не пускам най-хубавото видео, но такова просто няма - нищо не може да се сравни с емоцията на живо. За сметка на това втората песен в това видео е любимата ми, така че поздрав за всички, стигнали до тук:)
Как можеш да пресъздадеш емоцията от един град? Като разказваш за архитектурата, хората, кучетата му? В това отношение за Виена има доста да се разказва. Аз, обаче искам да разкажа как се чувствам в този град. Спокойна и сигурна. Някак знам, че не мога да се изгубя. Дори, когато не знаех къде съм, не се притеснявах изобщо, защото бях сигурна, че ще намеря някоя от нишките, опънати в лабиринта от улици, която ще ме изтегли към сърцето на града.
Бих разказвала дълго за атмосферата, прекрасния хостел Wombat, катедралите, уличните музиканти, къщата на пеперудите, как в Пратера преодолях един мой детски страх, за патиците, от които бъка във всеки по-чист воден басейн, за архитектурата на градините и още и още, НО предпочитам да го правя на живо, така че като се видим, ще изпием по едно виенско кафе, ще ударим по един виенски шницел с каничка менте и ще погледаме снимки заедно, нали?
А сутринта на бюрото ме чакаше един Love Love Tea, свещи-цветя и най-голямата изненада - покана за сватба. Втора.. Май ще повторим цикъла от преди 3 години - 3 сватби накуп. Остава третата:)))
С Мо и Кат спонтанно за около 5 минути в събота следобед решихме, че трябва да отскочим до Пловдив. И го сторихме, безаварийно и страшно приятно благодарение на Борис и Елена - двама прекрасни млади хора, с които намерихме много общо. Ей, вярвам в съдбата. Ако трябва да срещнеш някого, няма как да ти се размине! Хубавите неща тази събота не приключиха с това - Вик и Оги се ожениха (от тях най-малко го очаквах). Днес пак така импулсивно се запътихме към родопско селце - Лясково, за което в уикипедия открих следното:"Кухнята е родопска. Най-често ядат фасул. Правят си и скара. За селото са характерни тип мешени салати." Имаше и информация, че са опитвали да садят тютюн, но акцизните власти го изгорили, защото подозирали, че населението ще го изпушат контрабанда:)))))) Е, как да не реши човек да опне един фасул в Лясково след като прочете това! Подрапахме по Асенова крепост (и не само ние :)
После хванахме светкавичен стоп до селото (благодаря на Великата сила, че не излетяхме по пътя, защото момъкът караше като че ли беше на Париж-Декар). В Лясково има 2 кръчми:)) Едната е дупчица с три маси и миризма на мухъл и стара чубрица, в която могат да ти предложат риба и русенско варено от консерва, но пък дядовците са толкова мили. Другата е модьерната кръчма - просто няколко маси в една къща, кръстена Старият дъб, но пък за празните ни стомаси беше истинско пиршество. Най-вкусните домашни пържени картофи!!!! Връщането беше безумно красиво - и златен залез, не, червен беше, не, и сребърен също... Чуден ден, и ведри, позитивни хора:) А утре - нов ден, поръчвам си много слънце и приятели. Както и щипка неизвестност за разкош.
И аз се поразходих из града с каналите (който не знам защо, но не наричат "холандската Венеция", за сметка на Брюж, който има един единствен канал, но си е заслужил прозвището "Малката Венеция").
Първото впечатление беше - пълен хаос - белгийският влак имаше закъснение от 40 минути (сериозно се конкурират с БДЖ в това отношение) и в Амстердам бяхме по обяд - събота. Всички туристи и ние. За да подчертая своя туристически статус, извадих фотоапарата и заех полу репортерска стойка. Идеята да покараме колела, не се осъществи, поради лоша преценка на наличните финансови средства. Но ако нещо трябва със сигурност да направиш в Амстердам, това е да покараш колело по червените им пътеки.
Разстоянията са учудващо малки - по моите предварителни изчисления до музея на Ван Гог трябваше да стигнем за около час - като реално се оказа, че и 30 минути са много. За музея имаше опашка, но всичко е идеално уредено и за скромната сума от 10 евро, си допуснат до залите му (които се оказаха не особено пълни, ако не броим хората) с произведения. Но е впечатляващо - да видиш на живо мазките. Този Ван, решил ей така един ден, че има хляб в рисуването и подкрепян от брат му почнал - ама не искал да ходи в училище да му покажат как, предпочел сам да се обучава :))) Впечатлена съм...
Пред музея имаше ледена пързалка - майки, деца, някои на кънки, други върху столове и някакъв протест с ужасна музика (силно казано - двама рапъри крещяха Stop de sloop).
За шоповете нямам пряко впечатление, освен че са мрачни и задимени места, пълни с младежи, които предпочитат да прекарат прекрасния слънчев ден на тъмно, вместо по улиците.
И накрая, интересна гледка бяха сградите, най-старите от които имаха наклонени фасади, видно ето тук
След като вчера се разходих по обяд из приветливата Виена, днес беше ред на Брюксел. Нагласата ми беше за льскав и снобски град, но всьщност се оказа много интерсен, разкошни сгради, хубави хора, араби, и древни кьщи.
Разходка във Велико Търново през уикенда. Въпреки обещанията за слънце и хубаво време, облаците така и не се махнаха, а топлината се изразяваше предимно в обилни порои топящ се върху главата ми сняг. Не бях ходила от дете, а и тогава не бях запазила спомен за града освен Царевец и бой със зелени джанки. Този път, вече си държах очите отворени и краката мокри... Пътуване с нощния влак, разговор с един бездомник, куче с клепнали уши и будуване. А после час и половина в студа, докато не намерим центъра на Търново, защото в 6 часа няма кой да те упъти, а табели липсват. Самото Търново, след като си се стоплил и наспал, изглежда почти приветливо. Твърде туристическо на места, разбира се, зарибяващи търговци на чаршията и един стогодишен стан, който нямаше как да задигна - собственичката гледаше, ли гледаше:))) И ето, дойдох си на думата - Царевеееец. Толкова се вълнувах като тръгнах към първата порта - величествено ми беше. Като една истинска фенка на Фани Попова Мутафова, нямаше как да не си припомня някоя и друга сцена от "Солунския чудотворец". Съдейки по надписите, крепостта е била построена в периода на 70-те години на миналия век. Ох, и това си личеше. Също като Самуиловата крепост в Охрид (но там беше по-зле), тук поне сякаш са запазили стария камънак. Църква със соц стенописи - много впечатляващо. И ужасно разочарование - никакви сведения по табелките, освен най-дългото писание EVER - "В северозападната част на крепостта имало построени множество обществени и култови сгради." Е, мерси за подробната информация. Пълно разочарование. Без екскурзовод няма как да минеш. Който се жалва, че София не е почистена, да иде в Търново. А иначе - не си представям изобщо какъв живот е бил през зимата в тези каменни зидове - такъв студ - направо ти изцежда топлината от костите и ти духа смразавящо във врата.
Краят на приключението беше амбициозен стоп до София. Амбициозен, защото бяхме 4-ма човека, а който е стопирал или качвал стопаджии знае, че това е абсурдна бройка. Е, на 10-тата минута ни спряха - една руса самодива, с еклектичен мозък и разбъркано слово. Забавно беше, малко пияни вишни и масонски разговори.
Два дни в Рила. На друга планета, в абсолютна тишина на 2700 метра. И въздухът мирише единствено на треви. Беше най-разкрътващият маратон след пиринските казани, определено. На такова място не можеш да спреш да се чудиш дали си на този свят - само 80 километра на юг от София и около 2000 метра нагоре - и е достатъчно да изпиташ абсолютното доволство и яснота, че животът е прекрасен.
По пътеките на Витоша маркировка няма открита. За сметка на това пътеките са много. За желаещите да се лутат и да ровят в листа и камъни, избор има голям. Водопадът си заслужаваше обаче, въпреки, че на снимките изглежда незначителен. Няма да помествам изображение.
На това фото се бях заплеснала по водните кончета. Имаше много - на Боянското "езеро", по-скоро блато.
Уикендът - първият зелен за годината, беше чудесен. На палатка в еко селище в Искърското дефиле - поляни, цветя, деца, дрогирани младежи, палатки ... пълна идилия:)) И музика - основното, за което се ходи там - Artmospheric - 24-часов музикален сет - кога добър, кога не толкова. Сцената може да видите тук: Имаше и много приятни дечурлига на едно полухипарско семейство, което се оказа в близки отношения с компанията на Поли, веселба, от приказка на приказка и си разменихме телефоните, това е една от снимките, които ще им пратя:))) Ами като цяло, много беше приятно, не очаквах чак, така съм се работизирала и роботизирала напоследък, че бях забравила какво е да не си в офиса два дни.
Снощи бях в Южния парк на събитие, организирано от МТВ срещу трафика на хора. Въпреки, че поляната можеше спокойно да побере поне 2 хиляди души, тези, които си бяхме купили билетче (от скромната сума от 10 лева), наброявахме не повече от 150 души. Накрая май станаха малко повече. За съжаление и срам на организаторите, първата група Cigaretta започнала да свири още в 17 часа, време, в което никой нормален човек в работен ден не може да се добере до парка, освен, ако не инсценира припадък на работното място. Проверката на билетите и багажа беше на ниво, публиката изключително приятна. Имаше даже деца от някакъв дом, които много се забавляваха, но разбира се, стояха отделно от всички като бели лястовички (черни в случая). Малко съм разочарована от Йън Браун (пее фалшиво:), за сметка на това музикантите му са от друго измерение. Остава си останаха чудесни, ех, Свиленееее! И така, днес говоря в ниския диапазон, но това е защото дъжд ме валя.
Точно преди година на същото място. Кончето и Кутела. Който не е драпал нагоре, той не знае какъв е фитнес. Но как се пълни само душата. Сега болките в краката ми напомнят, че съм била на 2900 метра. В неделя - Попово езеро. Много живописно. И двата маршрута стават все по-популярни. На Кончето се разминавахме с група от 30-тина човека. Истинска планинска магистрала. И от еделвайсите бяха останали само два тази година. Дано никой не ги намери. А в Добринище видях табела "Продавам еделвайс". Все едно е голямо геройство да откъснеш това безумно храбро цвете, което расте на защеметяващи места и се бори със студа и вятъра...
Този край на седмицата беше направо чудесен. В петък вечерта посрещахме гости - сестра ми и Давид. И после по някакви кръчми - първо в едно металско кръчме - дупка, а след това с Марто на дискотека. До 3 и нещо танцувахме и се лигавихме. Текила с портокал. На сутринта едва се събудихме - пак се оказа, че съм сверила грешно будилника, добре, че не разчитахме на него. И така - махмурлии и сънлии се запътихме към гарата. Естествено имаше перипетии. Мо за малко да изпусне влака, но колко хубаво стана в момента, в който тръгнахме - в пълна наличност - за Лакатник. На гарата в Лакатник има една нарисувана карта на района и си набелязах за в бъдеще преходчета, ама не знам кога ще стане това просто. Съзнателно изпуснахме рейса и се изтипосахме на пътя да стопираме след бира и баница. Почакахме, защото бяхме три, пък и нямаше голям трафик нещо по обяд по път, за който един човек каза "Никой нормален не минава оттук!" Накрая спря една приятна количка - семейство с малко дете, и ни качиха и трите! Слушахме детски песни през цялото време и говорихме на няколко гласа - бяха фенове на астрологията. За Вършец няма да говоря - бях напълно блажена там! Изгорях, защото ходихме на плаж. Даже малко поплувах. Вечерта се возихме на въртележка и слушахме кючек. Едва намерихме място в едно кръчме, където играхме на 3, 5, 8 и Макао с 8-годишната племеница на Мо. Беше забавно, още повече, че в същата кръчма бяха Стоянка Мутафова и компания. Ние с Дени предложихме помощта си на управителката за кухнята, но тя не ни взе насериозно. И така - почти заспиващи се прибрахме по леглата, а на другия ден - пак на плаж - кюфтета, естествено, чалга (офффф!) и пътят обратно - много бързо се прибрахме, ми се струва. Беше прекрасен уикенд, спокоен, семеен, плажен, влаков и от тези, които връщат малко часовника назад.
Слушам Coldplay в момента (Spies). Първият им албум си остава май най-доброто, което направиха. Вчера бяхме в бистро Мари (или при Хелена, както му казваме) с Вера и Мо. Видях за първи път снимките от Нови Сад. Има страхотни. За съжаление една от най-хубавите не можах да отворя, нещо е прецакано двд-то. Но ето малко:
Откога не съм писала? За това време се случиха сума ти неща - бях в Нови сад и се върнах (напълно музицирана и зарибена по всичко що е ритъм). А вчера се върнах от Истанбул (очарована от града и още по-зарибена по Депеш мод, защото ги слушах за втори път на живо). Иска ми се да пусна снимки от Истанбул. Противно на философията ми, че един град трябва да се изживее, а не да се снима, се изкушх да запечатам няколко мига. Само да предупредя, че няма общо много с истинското усещане. Трябва да идете на място и да почувствате и подушите Истанбул.
В събота и неделя мръднахме за малко до Вършец да подишаме чист въздух. Просто не мога да се стърпя и ще пусна една снимчица тук. Сега съм сложила ягодките на десктопа ми и се пренасям там (е и огладнявам, де).
