Chapter one - Water

С последните капки съзнание се опита да се отскубне от водната повърхност, но не успя и тъмната вода го погълна. Спомни си, че последно беше в лодката с някакви хора, но така и не можеше да си представи лицата им. Освен това имаше по-сериозен проблем за решаване. Водата, която до преди малко беше спокойна, стана почти черна и въпреки, че нямаше никакъв вятър, в далечината заприиждаха вълни. Първо игриви, черни вълнички, последвани от все по-големи и разпенени бели стени. Справи се с първите, като през цялото време малка частичка от будното му съзнание повтаряше панически, че не може да плува.
А вече виждаше поредната пред себе си. С такава вълна и на брега би се притеснил, а в момента беше сам, незайно къде, в средата на океана, без помощ от никъде. Като в насечен черно бял филм, следващият кадър беше услужливо орязан от изпадането му в безсъзнание. Отвори очи и се оказа на дъното на лодката. По-скоро усети, отколкото видя хората около себе си. Всички мълчаливо бяха обърнали глави към нещо пред себе си. Той се изправи и видя. На половин метър от водата пред тях се издигаше огромна сребриста призма, краят на която се губеше в сивото небе над океана. Преди дори да помисли какво представлява предметът, в стената му се отвори врата и тихичко иззвъня камбанка. Асансьорна шахта! Сиволиките му спътници инстинктивно се отдръпнаха назад. Но не и той. Беше свикнал вече с притегателните сили на любопитството си. Неведнъж то беше взимало решението. Изправи се и се покатери в кабинката на асансьора, без да се замисли за пътя назад, за приятелите си в лодката, за бреговете на океана, за съдбата си. Вратата се затвори и пред него остана само един въпрос: Нагоре или надолу?

Следва досънуване...



Сега като съм почти будна и мога да го осмисля, бих казала, че символите са доволно крещящи и фройдистки и сигурно може да се намери удобно сексуално тълкувание на морето и асансьора, но пък би било толкова прозаично...

Цял ден плувам в тази тъмна вода. Дробовете ми са пълни с нея. Опитвам се да говоря, но вместо това от устата ми излизат изкривени, гротескни звуци. Пяна и водорасли. Удавник, който се мъчи да убеди всички, че е жив. Не съм, не съм... искам да изчезна на дъното, не завирайте тези метални колове за търсене на трупове. Не съм приятна гледка:)
Уф, пак не можах да се депресирам като хората. Стоил донесе сладолед и всичко се усмихна:))))))

Потъркай ме и кажи Сезам

Преди много години някой беше строшил прозрачната бутилка, в която живееше. До този момент беше виждал света единствено през дебелото стъкло. Свободата го беше опиянила. Без да обръща внимание на раните от стъклата, джинът се беше отделил от земята и завъртял стихийно под мрачното надвесено небе. Беше плакал с него, беше се превърнал във виолетово от дъгата, в кристалчета мъгла над планински снежни върхове, в косъмчета от гривата на див кон в степта. Беше погалил косите на красиво момиче и прошепнал лъстиви думи в ухото на будистки монах. Докато не се върна при стопанина си, защото свободният дух е по детски наивен и щастлив и вярва, че всеки заслужава да лети. Тогава, подлъган от сълзите на своето тяло, с въздишка го беше прегърнал и целунал, дарявайки го със спомените, събрани от дългото пътуване. Тогава видя света за последен път и усети непоколебимата тежест на запушалка над себе си...

Няма начало, нито край. Дългото време, прекарано в бутилката, го е пречупило по контурите й. Един примирен и обезверен дух във форма на амфора, свикнал да му е тясно и тъмно. Представя си, че е на дъното на кладенец и понякога вижда луната над себе си - в редките случаи, когато отпушват амфората и прошепват в нея безумни желания, които трябва да останат тайна. Знае вече толкова много тайни, но не му дават да изпълнява желания, защото това би означавало да излезе от бутилката, а стопанинът му се страхува да го пусне.

Препаратор

Изпуснати думи, натирени мисли, с прехапан език и кръв под ноктите.
Как искаш да бъде сервирано?
Все още топло с остъчен мирис от пърлено, натюр, без подправки.
"Съвсем като истинско е!", възкликваш.
"Виан е добър учител.", отвръщам и отивам да пусна пералнята.

Приготвям две стъклени кафяви топчета за утре. Ше бъде важен ден, в който моят идеален препарат ще почне да ме вижда.

Фризер за мечти

На границата - там, където спомените се смесват с фантазията - температурата никога не превишава - 20. Във високата ледена преграда, която отделя реалността от въображението, завинаги са замръзнали съществата от света на мечтите ти, правели отчаяни опити да доплуват в твоята реалност. На сън или когато ти е толкова самотно, че тръгваш на дълъг път към граничните си владения, стигаш до стената и допираш длани до нея. Точно на едно и също място дълбаеш с топъл дъх малка дупчица към ръката на човек, който така и не е успял да прекрачи към теб. Всеки път като се връщаш проходът се е заледил и трябва да започнеш всичко от начало...

* Сис, заради теб го правя:))))

Пепеляшка от горния етаж

"Какво да ви кажа? Добро момиче е, тихо, порядъчно, поздравява съседите. Не сме имали проблеми с нея. Ама ето. Идва си вчера след полунощ. Носи тиква в ръка. С единия крак танцува полка, а другия влачи като ранен оловен войник. Прибра се, затръшна вратата, а над главата ми се разнесе музика с пиано и цигулки в нея. Представих си как е облякла някоя от роклите си и танцува сама в стаята. Безобразие просто, казвам ви. Има си време и място за подобни неща. Следващият път като я видя, обезателно ще й направя забележка..."

Зад огледалото

Взирам се с късогледите си очи в отражението на някакво момиче. Образ в сепия, запечатан в огледалото отдавна - преди 100 години. В очите й се четат надежда, желание за любов, както и някакви сонети на Шекспир. Устните й са изкривени в усмивка, издърпана с конец от лявата й ръка. Другата ръка неестествено държи за едното ухо малък плюшен заек. Огледалото е безмълвно, но дори с костите си чувам как иглата на грамофон е стигнала края на плочата и стърже по винила. Ставам рязко от стола и отивам да обърна плочата. Поглеждам през рамо. Момичето отпуска лявата си ръка и лицето й се стича зад огледалото. След малко там остава само плюшеният заек в локвичка сълзи.

Сенсибилизатор

Обича екзотични езици. Говори на полски, а бълнува на фински. Носи шапка с избродирани на нея снежинки. Изостря всичко в хората около себе си - костите им пробиват мускулите, зъбите стържат отвътре по скулите, чувствата се превръщат в шила, които се забиват в останалите и когато не убиват, заразяват. Кара мъжете да се будят нощем, а жените да се мразят сутрин. Целта му не оправдава средствата. Тя е като празна кошница с подмятаща се на дъното й червена шапчица. Сенсибилизаторът може да бъде обезвреден само по един начин - с внезапна и неочаквана смърт. Но никой не оцелява, за да сподели, дали е надежден, затова се търсят други способи за премахването му. Средства, които не работят:
1. Алкохол
2. Амнезия
3. Амфети
4. Английска сол и други диуретици
5. Апатия
6. Асфикция

(Списъкът се състои от твърде много страници, за да бъде поместен тук в цялост. Бог да пази тези, които са му на пътя. Вярата помага да умреш полуусмисхнат, полуобут, с маншон в ръцете и мъхеста брада под мишниците.)

The Mystic

Държи душата си зад зъбите. Затова нощно време скърца с тях. Само понякога - когато сънува кошмари и крещи без глас, от устата му излитат птици и се изгубват в тъмнината. На сутринта не си спомня нищо от съня...


Напук на слънцето навън, в офиса е коледно. Украсихме. Биляна искаше елха, а Лили венец. Разрязах гирлянда на две и направих малка трътлеста елхичка със звънчета и скован венец с панделки. Виж, Рудолф малко ме затрудни :)))